„Не, не е Нели, Нери е“

Татяна Ваксберг за Свободна Европа

Екранът е черно-бял, а от него говори жена със странно име – Нери. „Да не е Нели?“ – пита зрителка по телефона. „Не, не е Нели, Нери е“ – казва редакторка в слушалката с дългата жица. Стаята е три на три метра, десетина души я взривяват със смеха си – редакторката не умее да произнася „р“, от отговора ѝ не се разбира много.

Името на Нери Терзиева е първият екранен знак, че в началото на 1990 г. България е свободна страна. В предишните 5 години властите са насаждали истерична омраза към хората с турски произход, а името Нери е турско. Отнето ѝ е насила през 1985 година и заменено с българско. Стотици хиляди като Нери са прогонени в Турция през 1989 г. и стотици хиляди най-обикновени българи подкрепят това. „Така им се пада на турците“ тогава е стандартна реплика, породена от тонове дезинформация за злата същност на хора, които са всъщност жертва на режима.

Този режим пада на 10 ноември 1989 г. А само няколко седмици по-късно в най-гледания час на единствената телевизия се появява жена, представена с автентичното си име: Нери Терзиева. Води новините заедно с Асен Агов. „Може ли да повторите как се казват говорителите?“ – питат зрители. Стаята три на три избухва в колективен гняв: „Това не са говорители! Журналисти са!“

Причина за гнева е, че зрителите не умеят да отличат едното от другото. Само „до онзи ден“ телевизията е била съвършено друго нещо: пак е имало новини в 20 часа, но думите в тях не са носили никаква информация.

Това е основна особеност на езика на комунизма, която не се изчерпва само с понятието дезинформация. В него думите от новините се използват не за да съобщят нещо полезно за хората, а за да удавят зрителя в дълга поредица звуци, изречени от говорители с безупречна дикция и интонация. Ефектът от тази реч не е информационен, а емоционален – той предава от екрана усещането, че страната върви към светло бъдеще, без дори да е изречен някакъв факт в полза на такова внушение. И макар текстовете на новините да се пишат от хора с длъжност „редактори“, за никого няма съмнение, че това са партийно подбрани и партийно поднесени думи.

С първата поява на Нери Терзиева на екрана на 1990 г., и то в централното време 20 часа, зрителят получава два шока наведнъж: първо е името, а секунди след него идва езикът. Той е обърнат изцяло към хората. Ясен е. Съдържа факти, подрежда ги по важност. Екранът за първи път проговаря на същия език, на който хората говорят помежду си.

Тази революция в новините далеч не е извършена само от един човек, напротив. Съществуват редактори, получили свобода с падането на режима, журналисти, чакали момента, за да свалят оковите, нови репортери, взети от факултета по журналистика в почти тийнейджърска възраст. Но Нери Терзиева, която почина в четвъртък, остава емблемата на онзи езиков преход, за който днес без преувеличение може да се каже: той беше не по-малко важен от политическия.

Животът в стаята

Нери Терзиева е родена през 1952 година. Завършила е Факултета по журналистика на Софийския университет. На 23 години започва работа като репортерка на Пловдивския телевизионен център, а през 80-те води предаване в него.

След всичко, казано за нея след падането на режима, човек би решил, че и тя е говорила като партийните функционери до 1989 г., а след това изведнъж се е променила. Но не е така. В единствената тогава телевизия (днес БНТ) съществуват десетки професионалисти, за които даването на информация не е и спирало да бъде приоритет, просто в онези условия им е позволено да го покажат само в малките ниши, отредени им от цензурата. Уменията им са минус, не плюс. „Неподходящият“ етнически или социален произход, съчетан с таланта, ги обрича на маргиналност, без непременно да ги лишава от формалния достъп до екран.

Животът ѝ в стаята три на три започваше в 8 сутринта след двучасов път с рейса от Пловдив.

Така и не се раздели с родния си град. В 21 вечерта се стягаше за път обратно. Понякога намираше къде да пренощува в София. Говореше с шофьори за тухли четворки, със зрители – за управлението на страната, а с „децата“ репортери – за езика, който именно те трябва да променят, за да позволят да се промени и всичко останало. Пазеше тези „деца“ от контакти с по-възрастни редактори, на които нямаше професионално доверие. С помощта на екип преобърна буквално за една нощ цяло поколение в политическата журналистика.

После обърна с хастара наопаки тогавашната Втора програма на единствената телевизия и я кръсти „Ефир-2“. Превърна я в почти непрекъсната програма на живо, с директни въпроси към политици, разследвания и поле, в което зрителите да имат думата. Без да има телевизионната техника за това, нито кой знае колко подготвени хора, нито голяма административна свобода. Стоеше сама срещу все по-усилващ се политически натиск, а неусетно беше създала екип, завинаги заразен от нея с нуждата от свобода.

Уволни я Хачо Бояджиев, почти целият екип си тръгна с нея, беше 1993 година. В България се появяваха мутрите. Оставаха само десетина години до времето, в което тези мутри ще станат част от самата власт, воюваща със свободата и точността на езика така, както го бяха правили някогашните власти.

Всички следващи битки

Тя започна да се бори за национален лиценз за частна телевизия. Чакаше резултат поне три години, но властите така и не искаха да пуснат монопола върху информацията.

През 1997 г. стана прессекретар на президента Петър Стоянов – човек, който беше внесен буквално на ръце в сградата на президентската администрация. С част от „децата“ репортери му помогна да остане това, което той беше и преди да го изберат – онзи, който говори ясно с хората и борави с думата свобода. Не я притесняваше, че е сменила журналистиката с политическата комуникация. Така или иначе навсякъде правеше едно и също, без да се промени.

След 2002 г. оглави публичните комуникации на „Овъргаз“.

Чак през 2015 г. тя се озова отново начело на телевизия, този път – на BiT, частен канал на бизнесмените Павел и Румен Вълневи. Нови „деца“ пренесоха в този ефир духа на свободата, прякото общуване с политици и хора.

Веднъж я питаха за работата ѝ, а тя каза нещо, което по днешните стандарти изглежда помпозно – че нейният вятър в платната са младите хора, на които да даде възможност да проявят най-доброто от себе си. Думите не бяха точно тези, но смисълът е запазен. Май каза дори, че това я опиянява.

Като че ли по рождение беше оперирана от завист, злост, страх от конкуренция. Беше превърнала в лично оръжие това, че най-силните ѝ творчески години бяха потискани от една диктатура, и стоеше с насочен пистолет срещу всеки опит някой да повтори този натиск върху друг човек на млада възраст.

Казваха ѝ да спира предавания, а тя ги пускаше; искаха от нея да уволни някого, а тя го издигаше; увещаваха я, че не е разбрала правилно някоя политическа новина, а тя я повтаряше от още по-висока трибуна.

Цензурата се менеше в годините, но ефектът от нея беше еднакъв – разрушаваше се почти всяко професионално пространство, което тя беше създала. Така и не разбрах как премина през всичко това, без да се озлоби и дори без да се тюхка. Може би е знаела, че докато я удрят през ръцете, тя все пак е успяла да заложи на диктатурите бомба със закъснител – онези „деца“, които все някога ще пораснат и сами ще започнат да правят наученото от нея.